Practical Dreams – късометражен

Десетминутна скица на една имигрантска душа.

Филмът е на Юлия Пискулийска и е заснет в Дубай.

Главният герой на Practical Dreams, Антъни Диус, е индийски архитект, живеещ вече над четвърт век в Дубай. Още с първите си думи той ни хвърля в сърцето на програмния за Practical Dreams проблем – истинността на мечтите; какво е реално и какво – не; можем ли да намираме удовлетворение от процеса на живеене дори когато постигането на крайната цел е мираж. В разказа си, който много повече прилича на изповед, той засяга редица въпроси. Част от  тях – до голяма степен общи за имигрантите въобще; други – твърде специфични и познати само на онези, които живеят в израслите за няколко десетилетия „от нищото” мегаполиси на ОАЕ и още няколко от страните в региона.
 
Тук работата на Юлия Пискулийска отива отвъд простото заснемане на една лична история. Тя се възползва по най-добрия начин от декора, който Дубай ѝ предоставя и илюстрира думите на Антъни за фалшивостта му с кадри, показващи града в подобни на сън, меки светлина и тонове. Музиката допълва усещането за футуризъм у зрителя, а използваните планове в първата половина на филма го карат да забрави за това, че там, преди всичко, живеят хора. Виждаме прозорци, но зад тях няма човеци; светофари и улично осветление, но край тях няма автомобили; палми, в чиято сянка не стои никой.
 
Изведнъж визуалният разказ поема в  различна посока – снема ни долу, в света на хората. Те карат велосипеди и автобуси, слушат музика и носят косата си на кок. Пред нас е отражението на Антъни в гладката повърхност на асансьора и вече си представяме в каква сграда живее. Градът спира да е фон, намираме се в нечий дом, който е точно толкова конкретен и реален колкото и нашите. Така режисьорката осъществява прехода от абстрактно-неуловимо-нереално-неосъществимо към конкретно-осезаемо-реално-практично. От големите мечти за бързо натрупване на капитал и завръщане в родината – към поливането на цветята на терасата-малък зелен оазис в стъклената пустиня на мегаполиса. Може би парадоксално, но намигвайки ни, той напомня за страната, от която Антъни идва.